В света на видеоигрите обикновено геймърите са тези, които играят, а разработчиците – тези, които създават преживяването. Но понякога балансът се нарушава и самите създатели решават да се позабавляват за сметка на играчите. Независимо дали става дума за скрити капани, фалшиви обещания или изненадващи обрати, някои игри са успели да „изиграят“ тези, които ги играят.
1.There is no game – играта, която “не съществува”
Един от най-добрите примери за подобен подход е играта “There Is No Game”. Това заглавие буквално казва на играчите, че няма игра, докато всъщност предлага интерактивно преживяване, което ги кара да се съмняват в самата концепция на видеоигрите. Играта постоянно се опитва да убеди потребителя да се откаже, като използва хумор, визуални трикове и механики, които разрушават традиционните представи за геймплей. Този нестандартен подход прави “There Is No Game” един от най-уникалните примери за това как игрите могат да „тролят“ играчите си по интелигентен и забавен начин.
-
Eternal Darkness и играта, която се опитва да те побърка
„Eternal Darkness: Sanity’s Requiem“ за Nintendo GameCube е известна не само със своята зловеща атмосфера, но и с механиката на „здравия разум“. В играта има моменти, когато екранът внезапно намалява звука или изписва съобщение, че сейвовете са изтрити. Други ефекти включват симулация на телевизионен проблем или контролери, които изглежда губят връзка. Всичко това е нарочно заложено от разработчиците, за да накара играчите да се съмняват в себе си.
-
Metal Gear Solid 2 и лудостта на полковник Кемпбъл
Hideo Kojima е известен с това, че обича да разбива четвъртата стена и да изненадва играчите. В „Metal Gear Solid 2: Sons of Liberty“ героят на полковник Кемпбъл внезапно започва да се държи странно, издавайки безсмислени команди и говорейки за несъществуващи мисии. Това се случва към края на играта и създава усещане за параноя и объркване, карайки играчите да се чудят дали играта не се е „счупила“.
-
XCOM и несправедливите шансове
Феновете на „XCOM“ добре знаят болката от това да пропуснеш изстрел с 95% шанс за успех. Разработчиците нарочно заложиха механика, при която процентите не отразяват точно шансовете за успех, за да поддържат напрежението. Дори и да имаш почти гарантиран успех, винаги има шанс съдбата (или кодът на играта) да реши друго.
- The Stanley Parable и гласът, който те контролира
„The Stanley Parable“ е игра, която буквално троли играча през цялото време. В нея разказвачът дава инструкции, но ако играчът реши да не го слуша, играта започва да се променя. Разказвачът се ядосва, променя историята, поставя героя в безизходици и дори кара играта да рестартира сама. Това е перфектен пример за игра, която вместо да бъде играна, „играе“ теб.
-
Undertale и борбата срещу самите ти действия
В „Undertale“ играчите могат да изберат да бъдат милостиви или жестоки. Но ако решат да убиват, играта не забравя. Дори ако рестартираш, тя ще ти напомни какви решения си вземал. В един момент главният герой започва да се държи различно в зависимост от предишните действия на играча, което кара мнозина да се чувстват виновни за изборите си.
-
Batman: Arkham Asylum и фалшивият „Game Over“
В „Batman: Arkham Asylum“ има сцена, в която изглежда, че играта се е сринала – екранът става черен, а след това се рестартира. Но вместо нормалния начален екран, всичко е обърнато – Батман е на мястото на Жокера, а сцената наподобява първия екран от играта. Това е дело на злодея Плашилото, който използва страховити халюцинации, за да манипулира както Батман, така и самия играч.
-
NieR: Automata и изтриването на прогреса
Yoko Taro, режисьорът на „NieR: Automata“, обича да играе с очакванията на играчите. В края на играта, ако искаш да помогнеш на други играчи, трябва да жертваш целия си прогрес. Това означава, че всички сейвове се изтриват и нямаш възможност да се върнеш назад. Това решение шокира мнозина, но прави финала на играта още по-силен и значим.
Гейм разработчиците имат силата не само да създават вълнуващи преживявания, но и да си играят със самите играчи. Понякога тези трикове са забавни, друг път – стряскащи, но винаги оставят следа в паметта на геймърите. Независимо дали е чрез фалшиви бъгове, променливи разказвачи или неочаквани наказания, тези игри доказват, че понякога самите ние не играем играта – тя играе с нас.
